Книгата на Руми | Мариам Мафи

Един отчаяно влюбен мъж отишъл пред къщата на любимата и с голямо желание почукал на вратата.

 

- Кой е? – попитала тя.

 

- Аз съм – заявил той, изпълнен с надежда.

 

- Върви си, в тази къща няма място за човек като теб! – отвърнала тя с печален глас. – Ти си наивен и не си готов. Казваш „аз съм“ и в същото време заявяваш вечната си любов към мен? Влюбеният, който вижда само себе си, не е никакъв влюбен, а заслужава да се пече на огъня на раздялата!

 

Тя отказала да отвори и накрая посърналият мъж се оттеглил. Скоро след това той напуснал града и се запътил в неизвестна посока към далечни земи. Изгаряйки от болката на раздялата, след като цяла година пътувал от едно място до друго, той събрал кураж и отново пристъпил към дома на възлюбената. Почукал несигурно, но учтиво.

 

- Кой чука по това време? – попитала тя нетърпеливо.

 

- Никой! Човекът от тази страна на вратата също си ти! – казал смирено мъжът.

 

- Сега, когато престана да виждаш само себе си, най-сетне стана мен! Двама души не биха могли да живеят в тази къща едновременно, но сега може да влезеш.

 

Тя предпазливо отворила вратата и пуснала любимия си.

 

- Вече си добре дошъл в тази къща. Между нас няма разлика – ние вече не сме розата и бодилът. Ние сме едно и също.

 

*** 

 

Живял някога един бакалин, който имал красив зелен папагал. Папагалът пеел възхитително и говорел много сладкодумно. Бил идеален не само за компания, но и като пазач на магазина. По всяко време на деня наблюдавал какво се случва и разговарял дружелюбно с клиентите, с което ги забавлявал и така увеличавал продажбите.

 

Един ден, когато бакалинът оставил магазина на грижите на папагала, а самият той се прибрал да обядва, ненадейно влязла котка, която гонела мишка, и изплашила папагала. Той се разхвърчал в опита си да се спаси, съборил от полицата няколко шишенца с бадемово масло, те се счупили, а папагалът и целият под на магазина били покрити с масло.

 

Не след дълго бакалинът се върнал и заварил мястото в безпорядък – подът се хлъзгал от маслото, а птицата гузно стояла в един ъгъл. На бакалина му причерняло и ударил папагала по главата с все сила. Горката птица, която и без това се чувствала виновна и унила заради непохватността си, не могла да понесе срама – да не говорим за болката от удара – и в същия миг перата по главата ѝ опадали.

 

Малко след инцидента с бадемовото масло папагалът напълно спрял да говори и да пее. Бакалинът осъзнал каква грешка било, че го е ударил – не само че се лишил от жизнерадостната му компания, но и навредил на процъфтяващия си бизнес. И понеже нямало кого другиго да вини, не можел да повярва, че сам е застрашил своето средство за препитание.

 

- Иска ми се да си бях счупил ръката! – завайкал се той. – Как можах да ударя така сладкопойната си птица? Как можах да се държа по този чудовищен начин?

 

Бакалинът започнал да раздава милостиня на всички бедни дервиши, които минавали край магазина му, с надеждата, че правенето на добри дела ще му донесе прошка и птицата пак ще започне да извисява омайния си глас. След като три дни и нощи се разкайвал и страдал от мълчанието на папагала, на бакалина му провървяло. В магазина влязъл плешив дервиш и птицата веднага се обадила:

 

- И ти ли разля шишета с бадемово масло?

 

Шепата клиенти в магазина се развеселили от думите на птицата, която наивно си била помислила, че оплешивелият мъж бил сполетян от същата съдба като нея!

 

- Скъпи папагале – казал му състрадателно един от клиентите, – никога не смятай едно действие за равно на друго. Не бива никога да се сравняваш с другите, дори да изглеждат като теб на външен вид – всъщност нищо не е такова, каквото изглежда!